Днес се навършват 90 години от смъртта на един великолепен български поет –
Христо Смирненски.
Христо Смирненски.
„Слънчевото дете на българската поезия“ тихо угасва от туберкулоза, „жълтата гостенка“, както сам я нарича, на 24 годишна възраст.
Смирненски е ярък представител на постсимволизма в нашата литература.
Гладиатор
Спокоен той спря сред арената ширна,
спокоен изправи глава —
гърми там тълпата и глъчка неспирна
отронва неясни слова.
Отляво до входа, в сребриста туника,
робинята малка стои;
по златните къдрици факлите бликат
игриви, златисти струи.
Удари той с меча трикратно по щита,
ехото далеч прозвъни
и ето: тълпата, охолна и сита,
крещи пак от всички страни.
Но странно: от дързост незнайна обзети,
край него се роби тълпят,
захвърля той щита и скръства ръцете
на голата бронзова гръд:
„О, блудни, пияни патриции, пак ли
жадувахте кърви и смърт?
И тази ли вечер разискрени факли
за диви възторзи горят?
Безумци! Стоманен е всеки мой мускул
и меча ми в кръв е кален,
че тая арена не съм я напускал
от никого в бой победен.
Пронизвах аз братя. Все нови и нови!
О, жертви, без име, без брой!
Но таз вечер вие бъдете готови,
аз вас призовавам на бой…“
Сред ужас нечакан, сред паника бурна,
патриции хукнаха в миг,
а вдигна той меча и вихром се втурна
тълпа гладиаторска с вик.
Смутената стража изпречи се с крясък
пред буйната робска вълна;
и мигом обагри се жълтия пясък
със кървави тъмни петна.
Но втурнал се първи, той първи възпре се,
простре се с пронизана гръд;
през трупа му с рев се тълпата понесе,
пробила си шеметно път.
И само робинята спря бледолика:
в кръвта му намокри едва
тя края на своята снежна туника
и тръгна, привела глава.
А там — из града, за разплата желязна
тълпите повел бе Спартак
и бурно ехтеше в нощта златозвездна:
„На крак, братя роби, на крак!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар